06 Октомври 2013

“Атака” – Партията на Нещастните

“Ако умра, то знай, че после Отечеството си съм обичл най-много тебе…”
(Из писмото на Христо Ботев до съпругата му Венета изпратено на 17 май 1876 г. от борда на кораба “Радецки”.)

“Ако умра, то знай, че после Отечеството си съм обичал най-много тебе…”

Я се опитайте да кажете това днес на жена ви.

Дали Волен Сидеров го е казвал на Капка? Дали днес го казва на Деница? И ако го е казвал, какво мислят те за мястото си в сърцето му?

Ако днес някой ми каже, че обича най-много родината, а всички останали са след нея, ще си помисля, че или е лицемер, или няма с кого да си легне вечер.

Чувствам как вече някои от вас ме гледат, все едно че съм Кириак Стефчов. За подрастващите – това е предателят, турският шпионин от “Под игото”.

Защо си мисля, че може да ви изглеждам като него? Защото посегнах на едно табу. Едно от тези, които експлоатират днес “Атака” и лидерът ѝ. И което бе създадено от т.нар. патриотично възпитание в годините на комунизма.

То канонизираше големите българи. Превръщаше ги от реални личности в безжизнени идоли. Не е чудно, че вместо осъзнато преклонение с времето те започваха да будят лицемерна, церемониална почит, която прикриваше досада. А когато режимът рухна, дори и лицемерието престана да е задължително. Кандидат-студенти заявяват, че Ботев “не ги кефи”. Неуки дечица се гаврят с лика му и с портретите на възрожденци в селско училище.

В 19 век да обичаш България като Ботев е красиво и извисено. Българска държава няма. Тя е идеал. Нациите-държави се създават върху останките на средновековните империи. Да загинеш за своя държава, значи да загинеш и за свобода, и за справедливост, и за своята Венета.

Великото в тези времена е сливането на лично и общо. Което Вазов описва като “пиянство на един народ”. Ботев е голям, защото тази неродена тогава България е голяма. Тези, които Ботев все още ги “кефи”, си спомнят, че той разбира родината като нещо много лично: “там дето аз съм пораснал и първо мляко засукал, там дето либе хубаво черни си очи вдигнеше…”

И така е не само у нас, а и другаде в Европа от 19 век. Ето например какво е написал през 1847 г. унгарският Ботев – Шандор Петьофи: “Две неща ми трябват на земята -/ те са любовта и свободата. /Жертвал бих живота безвъзвратно/ за любов,/любовта да дам за свободата/ съм готов.”

В 21 век българската държава отдавна не е идеал, а реалност. При това тъжна, а понякога и гнусна реалност. Няма как любимата да е на второ място в сърцето ви след нея, ако сте с ума си. Струва ми се, че ако Ботев възкръснеше днес, щеше веднага да събере чета срещу тази държава и най-паче срещу някои, в чиито кабинети виси портретът му.

И Венета пак щеше да го разбере.

Когато режимите падат, се срутват и техните иконостаси. А хората не могат без икони. Без тях те са изгубени и нещастни.

Рухна обществената собственост. Разпадна се плановата икономика. Животът опроверга “единственото правилно и научно” обяснение на всичко. Партията-ръководителка свали любимия и непогрешим вожд и го обяви за престъпник. Смениха портретите. И имената на улиците. Претопиха армията. Затвориха завода на нашия живот. Изклаха кравите. Разграбиха кооперативите. Умря “Златният Орфей”. Западна борбата. И художествената гимнастика. Изпариха се спестяванията. И лихвоточките. Ръждяса чаканата 20 години “Лада”. Протече изплащаната цял живот панелка. Апаши опустошиха лелеяната вила. Децата емигрираха.

Нищо не остана.

Назъм Хикмет, мисля, беше казал, че човек е щастлив, когато сутрин бърза за работа, а вечер бърза за в къщи. Т. нар. преход се оказа време, в което все повече българи губеха това, за което да бързат. А, когато едни хора стават все повече, в един момент им трябва политическо представителство, т.е. партия. И ето ти “Атака” – партията на нещастните.

Не че нямаше кой друг да представлява тази група у нас. Имаше и “модерно” ляво, и “автентично” дясно. Но стана така, че те все не бързаха точно за там, за където бързаха всички техни избиратели.

В задачата се питаше – как избирателят, който вече не ми вярва, да продължава да гласува както ми е изгодно? Печелившият отговор намери модерното ляво – по-точно десният му ДС ъгъл.

Патриотизмът и неговите икони оставаха единствената непоругана светиня, единственото убежище за традиционно мислещия българин лишен от всичко друго, за което да бърза.

Ценности като нацията, патриотизма и вярата у нас са откраднати от БСП, отбеляза неотдавна Огнян Минчев. Те са присъщи на традиционната десница на запад, т.нар. народни партии.

Българската посткомунистическа десница обаче беше по-скоро космополитна и либералстваща. Тя остави Ботев на другите. Да си го харчат. И те хич не му се церемониха.

Със същата невъзмутимост, с която от партийни събрания почнаха да ходят на литургии и водосвети, организираха патриотичен сегмент в електората, разбягващ се от спомена за пролетарския им интернационализъм и от червените им милионери. И туриха свое момче да управлява сегмента. Речовито, писмовно, темпераментно, хитро, амбициозно. И какво име само – Волен Сидеров. (σήδηρο – желязо , гр.) Железният Волен! Nice, ah?

В “Уикипедия” се разказва, че: “В началото на 1990-те Волен Сидеров е главен редактор във вестник “Демокрация” (някогашният всекидневник на СДС – б.а.), а по-късно е заместник-главен редактор във вестник “Монитор”. Според някои сведения в края на 90-те години е бил пресаташе на свързаната с “Мултигруп” и “Газпром” компания “Овергаз”.

За тези, които тогава са били деца – “Мултигруп” беше най-голямата червена корпорация на прехода, създадена изцяло от кадри на бившия режим и щедро захранвана с негови ресурси. Тя контролираше металургичния комбинат “Кремиковци”, голяма част от туризма, добивната промишленост, захарните заводи. Беше известна с технологията за източване на държавни предприятия, на които продаваше прескъпо суровини “на входа” и чиято продукция изкупуваше на безценица “на изхода”. Всичко това – с протекциите на контролирани от нея политици и правителства.

Между ранните 1990 години в “Демокрация” и късните 1990 години в “Монитор” има почти 9 лета от биографията на Сидеров, които статията в “Уикипедия” срамежливо премълчава. Самият той също избягва да говори за тях.

Заради тинк-танковете ще продължавам да повтарям един въпрос: Защо “Атака” не се появи нито в Лукановата, нито във Виденовата зима? Защо я нямаше, когато продаваха БГА “Балкан” и БТК? Защо национализмът отсъстваше, когато турците си поискаха обратно родните имена и правата и заедно с тях получиха своя партия? Защо нямахме национализъм през годините, когато наблюдавахме кървавата му оргия в бивша Югославия?

“Атака” не се появи, когато беше най-трудно на българите, а когато стана най-трудно на традиционните партии да ги водят както преди, т.е. когато те изчерпаха ресурса си на доверие сред умножаващите се нещастни.

България не знаеше какво е войнстващ национализъм, антитурска и анти-ромска реторика, закани срещу чуждите инвеститори и заклеймяването им като “колонизатори”, докато Европа беше далечно бъдеще. Те се появиха точно тогава, когато страната влезе в ЕС.

И официалното ляво, и официалното дясно у нас са поне на думи проевропейски. Това не значи, че всичко от Европа им е по сърце. Например независимата съдебна система. Енергийното и антимонополното законодателство. Защитата на потребителите. Прозрачните държавни поръчки. Свободата на медиите. Прозрачността във финансирането на партиите и в назначенията.

Все по-близо до Европа означава все по-далече от Русия. Това и до днес не радва цялата ни политическа класа. Част от нея има включително и личен интерес от някого, който да дърпа България към миналото ѝ. Легитимен представител на носталгичните по едно време нещастници.

Някой трябва да ги множи, като обяснява как Европа им е виновна. Как тя им краде златото. И им съсипва земеделието. Как ги осъжда на ниски заплати. И на високи цени. Как им затваря предприятията. Как прави така, че нямат за къде да бързат. Нито сутрин. Нито вечер.

Някой трябва да им внушава, че има спасение. И че то не е на запад, а на изток. Есть такая партия – “Атака”. Партията на Владимир Путин в България.

Как да се отнасяме към нея?

Преди всичко – да не ги наричаме фашисти. Фашистите са крайно десни. Атакистите са крайно леви популисти. Те са пишман фашисти. Т.е. обратни фашисти. Определението “фашисти” само им дава поводи да се жалват, че ги сатанизирали незаслужено. Според мене по им отива “путинисти”. Напоследък се опитаха да се пробутат за “евроскептици”. Но никой от евроскептиците на запад от Калотина не иска да си говори с тях.

Второ – да не се озлобяваме срещу избирателите на Сидеров. Те са наши сънародници, които също като нас имат право на стремеж към щастие. И на по-добър избор. Но някой трябва им го предложи.

Трето – макар да не ги наричаме фашисти, би било от полза разбирането за такива партии, което първо е формулирано при националсоциализма. Ако си умен и честен не си нацист. Ако си умен и си нацист, не си честен. Ако си честен и си нацист не си умен. С други думи, “Атака” се дели на мошеници и глупаци. Към тях демокрацията трябва да им диференциран подход.

 

Статията е публикувана със съгласието на автора.

Оригиналният текст може да намерите тук:http://jelev.info/idle-thoughts/%D0%B0%D1%82%D0%B0%D0%BA%D0%B0-%D0%BF%D0%B0%D1%80%D1%82%D0%B8%D1%8F%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%BD%D0%B5%D1%89%D0%B0%D1%81%D1%82%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5/

< Назад към всички коментари
Регистрация
?