16 Април 2016

Илиян Савков: Медийният рубеж се охранява като зеницата на окото

  Екип "Инфохолици"15.04.2016

  • " Медийният рубеж се охранява като зеницата на окото, той е непревземаем", заявява карикатуристът Илиан Савков в интервю за Студия Трансмедия
  • Свалянето на едни политически карикатури поставя отново на дневен ред въпроса: Кога ще тръгне Бърнамския лес*? 

ВИДЕОФАЙЛ С ЦЯЛОТО ИНТЕРВЮ ГЛЕДАЙТЕ ТУК!

Илиян Савков е завършил Английската гимназия в Пловдив. Роден на 11 март 1961 година. Ученик по живопис на проф. Вихрони Попнеделев. Работи и карикатура. Има над 30 награди на големи световни конкурси по карикатура. Пет пъти е отличаван на най-големия конкурс „Йомиури“ в Токио. Правил е самостоятелни изложби живопис в Сан Франциско, Лондон, Варшава, Варна, Пловдив, Бургас. Негови работи има в публични и частни колекции по целия свят. Председател на българската секция на Международната асоциация „Права на карикатуристите“.

Редакционен карикатурист на вестник „Стандарт“ от десет години.

С.Т.: Здравей, Илиане, ти си художник, но в случая ще представляваш по-скоро бранша на карикатуристите, защото бомбата, обществената бомба на деня е спирането на карикатурите на Чавдар Николов. Става дума за това, че освен  договорът му, който е прекратен внезапно и без предизвестие, са му изтрити всички карикатури, публикувани във VBOX7.

И.С.: Мероприятието е много професионално и в същото време то е кошмарно. Това е симптоматика за карикатурата, която е особено чувствителна и особено уязвима като медиатор. Тя е това канарче, което в мините са го поставяли като дойде опасният газ да изхвърчи, та и карикатурата първа го отнася, като дойде този газ. И това, което се случи с Чаво, е много симптоматично.

С.Т.: С няколко думи, какво точно се случи - за хората, които са го разбрали по косвен път?

И.С.: Чаво е емблемата на политическата карикатура в България и поне за мен той е много ключов играч в моята траектория, която дотук описвам – художническа, журналистическа, медийна. Той е човекът, който ме покани да започна професионално. Аз съм се учил от него, признавам си, той ми е нещо като ментор. Ние сме приятели, въобще връзката ни е от двайсетина години, той е направил много за мен и аз в случая съм и поразен и гневен.

С.Т.: Освен това ти представляваш Асоциацията „Права за карикатуристите“, което допълнително те натоварва с отговорности в случая. Версии много, включително и „официални“, но какво точно се случва? Чавдар има договор с Нова телевизия за рисуване на карикатури три пъти седмично.

И.С.: Той прави видео анимация, която е няколко секунди. Много е особена неговата история. Той правеше преди години за БНТ в „Панорама“ едни много хубави анимационни политически карикатури.

С.Т.: Както Борис Димовски правеше за „Всяка неделя“ преди 20 години.

И.С. И като се смени един кабинет със следващия, му прекратиха договора. Това показва как България се върти в един омагьосан кръг - по-скоро е залепнала за миналото си, отколкото да извървява някаква посока и някакво движение. България е здраво вкопчена в нещата, които белязват...

С.Т.: Това са неща с марка „50-те, 60-те години“, те не са от скорошно време.

И.С.: Да, и те привидно претърпяват своя ремикс, но така или иначе България не може да понесе критичния хумористичен тон и коментар на своите политически елити.

С.Т.: Ти казваш България – имаш предвид, че това е национален манталитет или само  на определени хора?

И.С.: По този въпрос съм мислил дълго. Аз смятам, че България е белязана като цяло от една нетолерантност, от една архаичност, от едно статукво, което е непреодолимо и непревземаемо за модерните времена. България така и не успява да стъпи в модерния тон и начин на мислене и живот – държавнически, институционален, политически, икономически и всякакъв.

С.Т.: Между другото по такъв силно комплексарски начин реагираха не само управляващите, но и самото общество на онази инсталация на Черни с българския клозет - повърхностна, елементарна и лишена от всякакво чувство за хумор реакция.

И.С.: Общественото мнение е белязано от една много тежка форма на непоносимост, на нереактивност, на неадекватност към модерния тон на комуникация - обществена, и публична, и медиийна. Хората тук са невероятно издърпани назад като мислене и като реакция на новите неща. Тая вътрешна неприязън и неподготвеност ги прави враждебни на тези неща.

С.Т.: Това е обществената страна на нещата. Сега да видим как стои въпросът с политическата, защото тук говорим за политически карикатури и се случват неща, каквито се случваха едно време на Радой Ралин и Борис Димовски. Между другото, много сходна историята - и там едно прасе, и тук има едно прасе.

И.С.: Човек изтръпва като вижда колко близки са изразните средства и съдбите на  хората, които са изхвърлени в резултат на опитите си да бъдат критични във веселия, в карикатурния план.

С.Т.: Чавдар показва в карикатурите си образи на нашия пръв ръководител – Бойко Борисов…

И.С.: Бойко Борисов се опитва да балансира върху едни утопично съвместими стойности - между криминалния, популисткия, модерния, европейския. Това са неща, които вътрешно взаимно се изключват.

С.Т.: Може да е универсално развита личност, кой знае. Едно време Людмила Живкова търсеше такъв образ – всестранно развитата личност.

И.С.: Тая политическа алхимия няма да му се получи.

С.Т.: Много беше оригинална беше репликата на Чавдар, който в отговор на цялата акция, пусна карикатура с едно прасе, което във физиономията си наподобява медийния магнат, а в опашката му пък е вграден отново Бойко Борисов. Такава поне визуална прилика има.

И.С.: Уви, публичните енигми за България са много показателни. Те са поставени в центъра на събитията във всякакъв контекст. Те изчерпват политическото, икономическото и медийното битие в България - така нарисувани и показани, анализирани и коментирани.

С.Т.: Това ли е политическата квинтесенция на днешния ден – симбиозата между Пеевски и Борисов, както го е нарисувал Чавдар?

И.С.: Има и трети играч, който завършва комбината.

С.Т.: Кой?

И.С.: Той е в сараите.

С.Т.: Там май всъщност е генералният щаб.

И.С.: Това е ключът към енигмата България на днешния ден.

С.Т.: Много е тънък въпросът дали има директно политическо вмешателство за спирането на Чавдар Николов или тук просто действа автоцензурата на страхливата днешна журналистика?

И.С.: Тая комуникация е много специална, тя е много вътрешна и ние можем да правим само  хипотези как е протекла, но това надали е най-важното.

С.Т.: Не е без значение, защото ако има директни указания отгоре, тук вече наистина  се връщаме в 60-те години.

И.С.: Опираме до едни полутонове - дали е имало едно телефонно сумтене, дали е имало по-конкретно артикулиране, аз как да гадая. Но е факт, че има резултат, който за съжаление е много тъжен и много разочароващ. Аз мисля, че на първо място, това е разочарованието като от един пореден загубен медиен мач, в който новото е много грубо фаулирано от статуквото и е извън игра. И зле контузено.

С.Т.: Най-смущаващата част от инцидента е, че освен прекратеният договор, карикатурите са изтрити. Това е вече аутодафе.

И.С.: Нещата са се получили точно в българския формат. Това е българският манталитет. Политически, журналистически или обществен, но е факт, че той се е задействал. Когато в България замирише на медиен проблем, на нещо, което оспорва статуквото и го обръща в по-друг ракурс - не в този, официозния, явно рефлексът е безотказан, той е автоматичен, той е като автоматично оръжие.      

С.Т.: Казвам това, защото ние с колегата Кин Стоянов също бяхме потърпевши в  сходен смисъл. При напускането ни на Радио София, директорът на радиото – д-р Митко Димитров, изтри целия ни архив. Някои дребни души си въобразяват, че изтривайки един архив, те изтриват личността. Може би с това самочувствие живеят, че  могат да заличават личности.

И.С.: Медийният рубеж се пази като зеницата на окото, той е непревземаем, той се охранява.

С.Т.: Как ще отвърне колегията на удара? Колегията, имам предвид вие – като карикатуристи, ние заедно с вас като журналисти, а и въобще интелигенцията.

И.С.: Аз дотук много спонтанно се излях в социалните мрежи и поне като автор имам хоризонта да се изразя по този начин, по друг не.

С.Т.: Въпросът е гласовете да не са спорадични и единични. Ако се получи някакъв хоров отглас, той би бил по-силен.

И.С.: Да, ще участвам. Мисля, че в момента има реакция, която ще ни обедини и естествено, че ще участвам. Поне в момента чета, гледам и съм в пряк контакт с нещо, което подготвяме по този повод – общо, заедно, браншово, колегиално, приятелски. Ще си кажем нещата с всичка сила.

С.Т.: От сатирата повече боли, отколкото от критиката, много повече, те неслучайно реагират по този начин именно на сатирата. Имаше хора, които ги наричаха „тикви“ и „прасета“, но на това не реагираха. Когато обаче се появиха карикатури, писъкът е неистов.

И.С.: Вижте международно колко остра е реакцията, убийствена и с омраза. Хората ги изтрепаха във Франция…

С.Т.: Да, но не ги изтрепа властта, а терористи. А тук властта мачка.

И.С.: Тук отваряме една скоба, която е много болезнена, много тъмна като презумция.

С.Т.: Че тук властта играе ролята на терорист?

И.С.: Само ще отворя скобата и…няма да продължа нататък в този ход на лабиринта.

С.Т.: Все пак ти си представител на една световна асоциация – „Права на карикатуристите“, имате ли там сигнали, че някъде из демократичния свят се развиват подобни явления?

И.С.: Не.

С.Т.: Битки с карикатури.

И.С.: Тази асоциация е имала най-неочаквани поводи за коментари, за намеса и въобще за обща реакция. Това се простира най-вече в Африка, в Арабския свят, в Южна Америка. Където диктатори и автократични режими са брутални екзекутори, мъчители, в затвора са вкарвани хора, изтезавани са, чупени са им ръцете… Дори е имало случаи на поводи за реакция в САЩ. Там тонът на карикатурата е до такава степен радикален, до такава степен политическата класа е критично, сатирично и остро рисувана и представена, че е задействала по някакъв начин тези служби, които охраняват елита. Така че това е организация с глобален обхват. Ехото на нещата, които се случват по целия свят, отеква в нея. Председателят, Робърт Ръсел, е много активен медийно, участвал е с интервюта в CNN и други телевизии. В резултат на това има хора спасени - от Иран и от други страни, които в последния момент са били директно заплашвани – „Дотук с теб“,  заради това, което са рисували. И те дължат живота си на тази организация.

С.Т.: Никак неслучайно сме на 106-то място по свобода на словото, след демократични колоси като Непал и Уганда. Уганда доскоро се управляваше от канибал - Иди Амин Дада. А Уганда е преди нас по свобода на словото в момента.

И.С.: За съжаление, България не съумява да артикулира и да постигне крачка във вярната посока. Тук интересното е, че на човек животът му изтлява, и вижда как се получават едни ремикси на това, което помни от детството си, само че не във формата на Десети конгрес на БКП. При нас е много интересно, има форма на наподобяване и привидност. В десанта на Съюзниците във Втората световна война в Нормандия, освен истинския, има и имитация - някъде около Кале има струпана цяла една гумена армия..

С.Т.: И картотени танкове.

И.С.: Които са заблуждаващи. Ние още сме на терена на фалшивите сигнали, които дават отгоре, отвисоко, че – „Аха! Тука е!“.

С.Т.: Това, което говорим дотук по никакъв начин не издава белези на наличие на гражданско общество, тъй като общество, което търпи тези неща не може да се нарече такова.

И.С.: Нашето гражданско общество е в инвалиден стол, то е парализирано.

С.Т.: Все пак днес вие вдигате глас, надявам се и всички ние – „Стига вече свинщини“. Това ли е мотото на днешния ден?

И.С.: Да, слоганът. Ние имаме правото да мечтаем. Дали ще сме утописти, дали ще сме реален фактор, на мен не ми е много ясно. Ние дълги години бяхме по митинги, вдигахме двата пръста, мръзнехме, скачахме с часове, с дни, с месеци, години…

С.Т.: Днес сякаш страхът е вповече, отколкото в началото на прехода.

И.С.: Да, защото има натрупани разочарования, които карат човек да бъде скептик.

С.Т.: Известна е фразата на Дантон от Френската революция: „Максимилиан, ти си следващият!“. Това никому не говори нищо, защото днес е Чавдар Николов, утре си ти, после следващият...

И.С.: Ние сме много уязвими.

С.Т.: Думата солидарнот тук почти не съществува. Или съществува само в теоретичен смисъл.

И.С.: Знам. Имало е много пъти, в които съм я усещал, но в много тесен формат, на не много хора. Няма го общия фронт. На други места хората са толкова единни, толкова масови. И в Гърция сме виждали, и французи, как протестират и са единни. Това в България - тази хомогенност и съпричастност не може да хване корени, не може да се прояви, не ще.

С.Т.: В „Макбет“ самият Макбет, кой както иска да прави аналогиите със засегнатите от карикатурата на Чавдар Николов, казва: „Додето Бърнамският лес не тръгне към Дънсинейн, не ме е страх от нищо!“ . Тук Макбет е ясен, къде обаче е Бърнамския лес?

И.С.: Колко протести бяха, колко и какви хора бяха събрани на Орлов мост, колко бяха на жълтите павета, рейсове, строшени стъкла, кордони, огради – разкъсани, преодоляни. И непреодолими всъщност…

С.Т.: Как ти би изразил това, за което говорим в момента със своите изразни средства, със своя талант на художник?

И.С.: Чавдар проснат с ръцете отзад, вързани със свинска опашка.

С.Т.: На колене? Той обаче не е човек, който би застанал на колене.

И.С.: Не, никога. Аз имам кураж от него. Като го имам в съзнанието си, от него ми идва смелост и кураж. И оптимизъм.

С.Т.: Благодаря ти, дано са повече хората като Чавдар Николов, всички сме заедно под мотото „Стига вече свинщини“.

И.С.: Наистина, стига!

*Метафора от пиесата „Макбет“ на Уилям Шекспир, която символизира възмездието.

Публикуваните карикатури са на Чавдар Николов. 

Обработили: Полина Георгиева и Женя Стоянова

Източниик: Студия Трансмедия

< Назад към всички новини
Регистрация
?