11 Ноември 2015

Проф. Кръстьо Петков: Икономиката върви от криза към разпад

В икономическата теория има такова понятие - „разпад“ (disruption), с което се обозначава състоянието на несигурност и появата на ненадеждни доказателства за стабилност. И двете характеристики излизат наяве в навечерието на паника, която обсебва икономическите агенти. Придвижването на българската икономика от криза към разпад се обуславя от няколко фактора и тенденции, които са идентифицирани своевременно от специалистите. Онова, което липсва обаче, е опитът да се видят в единство прокризисните ефекти, коментира проф. Кръстьо Петков.

Защото икономическият разпад, който ни заплашва, е продукт на комбинирано въздействие на външни и вътрешни фактори и събития, което е класическо проявление на споменатия разрушителен феномен.

На първо място, имаме седемгодишен икономически застой, който се дължи и на системен отказ от стратегия на растеж, заяви пред БГНЕС проф. Петков. Спадът от предкризисните равнища - над 5% годишен растеж на БВП- до стойности, близки до нулата, е шок, на който трудно може да издържи която и да е национална икономика. Проблемът у нас е, че след първоначалния спад се навлезе в трайна рецесия, а впоследствие - в депресия. Анемичните темпове на растеж през последните 3-4 години не са гаранция, че българската икономика по инерционен път ще възстанови предишната си кондиция.

Заложените в средносрочната програма на правителството параметри на макрорамката, в която се прогнозира нарастване на БВП около 2,1%, не дават основание да се очаква, че националната икономика ще премине от спад и застой към устойчив растеж. Дори и тези прогнозни величини са почти два пъти по-ниски от показателите на съпоставимите с България държави от Централна и Източна Европа, членове на ЕС. Така че от гледна точка на икономическата динамика и дългоочакваното оживление, България е и ще остане сред изключенията – в групата на кризисните държави.

На второ място е дефлационният капан. В него българската икономика е приклещена повече от две години. Ситуацията, като тенденция и статистически величини, е сходна с тази в Гърция. Но дефлацията в Гърция беше предшествана от дългова криза, довела до технически фалит. В България водещите причини за упоритата дефлация са други: прекомерен междуфирмен дълг, натрупан с години, липса на инвестиционни и оборотни кредити, особено за малките и средните предприятия, растяща задлъжнялост на домакинствата, свито потребление и растящи спестявания - за сметка на въздържане от инвестиции.

Факт е, че дефлационната спирала вече се завъртя безконтролно. Благоприятните външни фактори, като например драстичният спад на цените на горивата, не помогнаха за преодоляване на отрицателната инфлация. И в това направление българската икономика прави изключение - тя е устойчиво дефлираща, докато в еврозоната, например, колебанията са около нулевите стойности. Към този факт трябва да прибавим обстоятелството, че държавното управление у нас – в областта на фиска и финансовия контрол - няма опит в преодоляването на дефлацията, за разлика, например, от хиперинфлацията, от която ни предпазва Паричният съвет.

На трето място е дълговата спирала, която се върти със скорост, несъразмерна за производителния потенциал на националната икономика. За по-малко от две години бяха елиминирани преките и косвени ползи от рекордното за ЕС ниско равнище на външния дълг. Вследствие наодобрения от НС огромен заем от 16 милиарда лева през 2015 г. за броени месеци той нарасна почти двойно и днес доближава 30% от БВП.

Тук следва да отчетем и планираното излизане на американските капиталови пазари –вече се говори не за 5, а за 8 милиарда евро нов дълг! Което е сигурен път България да навлезе в дълбока, трудно обратима дългова криза. Проблемът не е само в равнището, а най-вече в темповете, скоростта, с която се увеличава държавният дълг. Той не е застрахован от самоускорение, от принудително навлизане в порочния кръг за трупане на дълг върху дълг, за да се поддържа нормален бюджетен дефицит и се обслужват предишните кредити.

Опасността от зараза с „дълговата болест“ и навлизане в гръцки сценарий се подхранва и от обстоятелството, че България доскоро не разполагаше с актуализирана дългосрочна стратегия за управление на външния и вътрешния дълг, с ясно определени и обществено приети цели и приоритети за използване на привлечения ресурс. И което е особено важно - липсва прозрачност за техническата реализация на сделките, за промени в цената на заемите и тяхното обслужване, за начина на изразходване на придобитите парични средства. Новата национална стратегия вече е одобрена от МС, но тепърва предстои да се гледа в НС. За публична експертна дискусия по темата и открит професионален достъп до подготвителните документи и разчети нищо не се споменава.

На четвърто място идва рестриктивното бюджетиране, което се прилага по модела „остерити“- свива потреблението и публичните услуги. Този модел в различни интерпретации се използва у нас над 17 години, т.е. след въвеждането на Паричния съвет и през първите седем години от кризата. Същата философия е заложена и в средносрочната програма на правителството до 2018 г.

Какви са ефектите от остеритета? Вярно е, че в отделни години бюджетният дефицит беше нисък и България беше сочена от ЕК като фискално дисциплинирана държава. Но това постижение е вече история: през последните 3-4 години поддържането на дефицит от под 3% става все по-трудно, а в бъдеще-невъзможно. На границата между 2015 г. и 2016 г. финансово-стопанска година дефицитът на касова основа почти се удвоява! Отделно стои проблемът, че системно държавните бюджети се приемат без съпътстваща Национална програма за инвестиции. Излишъците се ползват по целесъобразност, с външна намеса на управляващи партии и влиятелни корпоративни мрежи.

Рестриктивните бюджети потискат заплатите и пенсиите, пречат на деблокирането на замрялото потребление. Вътрешният пазар не стимулира производството, а експортът, въпреки някои временни подобрения, остава неизползван фактор за растежа. При това положение бюджетът е обречен на почти пълна зависимост от външни и вътрешни заеми, както и от европейските фондове. Приходите от производството, услугите и данъците стават второстепенен източник.

На пето място е демографският срив. Той лишава икономиката от най-важния капитал, необходим за излизане от кризата – човешкия. Това е най-старата, над четвъртвековна социална болест на България. Тенденциите са непроменими: населението е с устойчив негативен ръст, който се дължи на ниска раждаемост, висока заболеваемост и смъртност, прекомерна емиграция, регионални демографски диспропорции. По тези места сме в челото на негативните класации в Европа и света и ще останем там през следващия четвърт век. Няма нация, която да е превъзмогнала стопанска криза с намаляващо население. Депопулацията е бич за просперитета и ускорител на икономическия разпад. Обратно, държавите с висок демографски потенциал преминаха от групата на изоставащите към развиващите се икономики именно благодарение на целенасоченото използване на своите човешки ресурси.

На следващо място е галопиращото подоходно неравенство и масова, устойчива бедност. Те на свой ред ерозират качеството на живота и демотивират нацията. Точно тук е заложена социална бомба, чиито часовников механизъм отброява последните часове. Проблемът, обаче, не е само в това, че България е най-бедната страна в ЕС, най-неравната по доходи и първенец по социално изключване.

Към тези социални язви се добавят негативните икономически ефекти - вече е доказано, че неравните и бедни държави не просперират. Обратно, те са обречени на застой, отблъскват качествените инвестиции, генерират социална и политическа несигурност. Именно такава е макроикономическата и геополитическата ситуация у нас през последните няколко години. Перспективата е още по-мрачна...

На седмо място се забелязва устойчив структурен дефицит на пазара на труда, който обхваща ключовия сегмент-индустриите и кохортата на висококвалифицираните специалисти. Този феномен е сравнително нов – той се открои в общата картина на отслабващата българска икономика и инерционно движещия се трудов пазар през последните няколко години.

Факт е обаче, че при над 350 000 безработни у нас, индустриите и част от услугите търсят над 100 000 висококвалифицирани изпълнителски и ръководни кадри. Особено дефицитни са специалистите от професионални групи, подготовката на които беше приоритетна в миналото: машинни-, електро- и строителни инженери; работници с индустриален профил; лекари и друг медицински персонал; учители; изпълнителски кадри в туризма и т.н.

На фона на тези диспропорции, заявените намерения на държавата да инвестира в образованието и квалификацията с приоритет са закъснели минимум с 10 години. Дори и да се изпълнят постигнатите образователни цели, ефектът от тях ще се почувства в дългосрочен план. Средносрочното развитие на българската икономика е блокирано от липсата на качествен човешки ресурс. Подценяването на този фактор има своята цена и България вече я плаща.

Държавното управление у нас е свръх заето с преразпределение и концентрация на властта. Оранжевият код, сигнализиращ за опасния икономически обрат, обаче, не зависи от властовите противоборства. Обратно, те изострят рисковете и свиват пространството за маневриране. Въпрос на месеци, на броени месеци, е неизбежното да се случи. Тогава ще изпаднем като държава и икономика в трудно преодолим шок. Трети поред след 1990 и 1997 г... А, може би, именно това е целта на занятието. Когато всичко се срине, на помощ идва Шоковата доктрина! Това ли е перспективата на България през 2016 г.?

< Назад към всички новини
Регистрация
?