02 Юни 2015

За каква идентичност се борят българските псевдоинтелектуалци?

Завръщането на блудния син
Художник: Бартоломе Естебан Мурильо, 1670 г.

 

 

          Политическо есе

 

„Нека сега нашата журналистика задържи сълзите си, както ще ги задържи в европейската - за да оплаче други столици, други варварства и страдания, кога робът извика на господаря си: кой си ти, що плачеш? Мъж ли си, жена ли, или хермафродит - звяр или риба?... И ще бъде ден - ден първий.

                                                                      Хр. Ботев, „Смешен плач“, 1871

Българинът за сетен път е изправен пред тъмата на стари предубеждения и нови сантименти, респ. дилетантски визии за това какво сме ние, какво ни чака. Обещават реформа.

Че кой, ако не по-учените, ако не непременно по-просветените,  ще видят по-напред? И да кажат най-сетне какво да се прави.

Не че ще бъдат чути, но все пак. Някой трябва да повлече крак, нали?

Това, което остана от обрулената българска интелигенция на прехода – рожба на класово съсловно префасониране на социални структури, изглежда колкото стресирано, толкова и безпомощно да роди нещо смислено и ново.

Така, че да проправи път в хаоса на „рисковото общество“ /Бек/. Да  гарантира поне минимум рационалност, надежда, че и  перспектива, за живот и по-добри дни.

Ето защо Ботевият въпрос с пълна сила звучи днес. Макар и във все по-малко глави.

За каква идентичност се борят българските интелектуалци 25 години след „прехода“,  изглежда колкото неясен, толкова и заглушен от популистки визии.

Един „шут“ към  неясно евразийско бъдеще – или ако предпочитате латински - Еurasia Futuro - изпълва с трепет пост- патерналистките томления на стари, но и нови генерации.

Сложните образци на културен интегритет от европейски тип, в която по думите на Зеенхаас  „правото човек да наследява благата на собствения си труд са най-прост синтез на „европейския дух“ – изглеждат неприемлива по нашите ширини. 

Тук „законът е врата у поле“. А „кадията криво седи – право съди“...  Разбира се според аршина, с който мери богатия и бедния. 

Той, както се знае, е различен и се прилага според  ситуацията. Един вид шев и кройки по… мярка. Иначе казано – системно поругаване на социална справедливост.

В „концепта“ на една неясна интелектуална пътека,  или  ако предпочитате несъстояло се българско другомислие, аз виждам и дилемата на пост-модерните ни „актьори“ на прехода.

Като се видяха отритнати от една неведома за тях европейска среда, с нейния индивидуализъм, исторически уплътняван егоцентризъм, но пък рационално осъзнат интерес, стигнал до ред качествени предимства в отворения свят – те разбраха , че не са конкурентни.

И, както писа един наш антрополог – са „ само до Калотина“. А отвъд – никой! Поради което всячески „ратуват“  за нов духовен протекционизъм.

То е нещо като завръщането на блудния син. А според мнозина на папагала, който се прибира в клетката си, понеже там има какво да кълве…

Най-близо до тази поведенческа „матрица“ изглеждат блудните синове на едно българско „русофилство“, с носталгията по отишлото си „иждивение“, разпределяно по рангове и лоялности. Но не и на меритократичен принцип. Сиреч, според способности и заслуги.

Срещу тях се изправят задокеанските идеалистчета – „малко Джеферсън“, специализация във второразряден колеж, примерно, със снимка пред символите на Свободата. Този интелектуален заряд стига, за да се появят у нас „пълни с идеи“,  че и „полезни практики“. Повече от които безсмислени, в една земя, останала в сянката на Abendland-a …   

Мнозина от старите актьори, които и интернета имат даже за „дяволско изобретение“, от което се ослепява, виждат старините си в ново имагинерно евразийско пространство. Без да си дават сметка, че това ще изрита България към Босфора, че и по-надолу по таджикските степи…

Такава идея импонира и на доморасли интелектуалци с хибридни идентичности – от десена на македонстващи, турчеещи се, респ. свързани със сантиментите на един, или друг нашенски регионализъм хора. Или пък „космополити“, в чието подкорие „ по-високо от Витоша няма“.

Става дума за тези, които нямат нищо против да живеят в „етнически кюп“. Или, както му викат „мулти култи“ общество. А всъщност си остават в лоното на трапезната общност /Вебер/.

И им е все тази,  дали гражданите ще се интегрират, или идентифицират с „тази държава“, с нейните  институции, модернизъм, език и култура, ако щете.

В ефира ни се прескачат като изтървани на селски мегдан „магарета“ – бивши роялисти, антисъветисти, такива, които искат да си сменим системата, с нещо, което да държи сопата най- отгоре и „да кюта наред“.

Понеже само бой ни оправял нас българите. Нали разбирате?

И по-крайни има.

Един Конвент там, или в най-добрия случай стадион, или арена „Армеец“, в който да се затворят всякакви многознайковци и… посочени от комшийски пръст „упадъчни елементи“.

Веднъж като се „пречистим“ с… кръв [1], работата щяла да потръгне.

Прочее така в древния Рим лекували и воините, получили травми от кланета на безверници в името на Империята.

В най-нови емпирични проучвания американският психолог Филип Зибардо ясно доказа, че издевателствата в иракския затвор „Абу гриб“, са вършени от момчета, че и момичета, иначе от добри семейства. С патриотично възпитание, с морала на отзивчиви и солидарни в общината личности даже.

В мундира на „сарджънтс“  – още повече в разпасана среда, каквато се оказва „либералния“ режим на работа като надзиратели, оставени нощем на самотек – те стигат до пределите на „злото“.  

Светът още помни снимките с пирамидата от натрупани голи иракски военнопленници /някои от тях 12-17 годишни момчета/. И тези , разкарвани на каишка по коридорите на „Абу гриб“ от миловидна сержантка…

Снимките на триумфиращи надзиратели около треперещ като лист затворник, скачен за електрически проводници, на когото е внушено, че ако падне от картонения кашон , на който се крепи , ще се самоекзекутира и днес шокират.

Експериментите на д-р Зимбардо, описани в неговия труд „ Ефектът на Сатаната“ /вж. “Република БГ”/ показаха, как и доброто, може да се трансформира в зло.

Последваха разкрития на 400 такива „случая“  в Американската армия. Сетне разнемвания, военни съдилища за виновните офицери, че и генерали, които поради „вживяване“ в ролята си, или по-скоро пренебрегване на задълженията си, са станали „демони на злото“.

И не човекът се оказва носител на злото, а по-скоро системата. Средата, в която е поставен. И с която най-често конформира.

Казано по-простичко – не толкова  „гнилите ябълки“, по думите на френския посланик в София, развалят нещата.

А по-скоро „отровената бъчва“, съдът, в който се хвърлят безотговорно, за да вкисват не само плодове, но и хора.

Така седят нещата, прочее, не само в този казус. Напоследък излязоха и данни за издевателства и в унгарската армия.

Нищо лично, както се казва. Но инсценирането на ситуации, манипулацията с помощта на „технология“ в ръцете на несигурни идентичности, откри нова ниша в т.нар. „трета модерност“.

От тук и моралният упадък на диктаторите на промяната, действащи съобразно техни щения, амбиции, че и фикс идеи даже. От тук и растящата ентропия на риска  от техните решения, последиците от които стават ясни едва когато е твърде късно.  

Мисля че плурализмът на медийното пространство у нас отдавна „отива на кино“ , от гледна точка на „големите“,  сиреч леки пари,  които се раздаваха довчера на няколко „рупора“ на демокрацията, втръснали до болка на българския зрител „аналитици“, политолози, социолози.

И тук е мястото да кажа ясно – „социологията“, която се пробутва по нашите екрани не е социология. Тази наука има за своя обществена мисия да търси и намира смисъла на социалните факти /Вебер/.

А това, с което заливат аудиторията демоскопи, респ. преброители на „диви зайци“ и медийни влъхви, са безсмислици, които произвеждат за наша сметка при това.

По думите на младата американска антроположка Кристен Годзее , която написа няколко стойностни труда за нас, българите, „България произвежда масово объркване и конспиративни теории“.  

Така е. Тънем не само в собственото си безверие, но и паранои.

Бъдете спокойни – светът отдавна не ни се смее. Той взима всичко това за …наш избор.

Другата страна на медала, или по-скоро стратегия за масово въздействие, е вадене на никому неизвестни „зайчета“ от ръкавела на медийни сдружения, НГО и пр., като се избутват случайни говорителки, продуценти на амбициозни проекти.

Повечето от тях плуват върху популизма. При това  дилетантски /не в смисъла на класическите британски дилетанти от началото на 19в. вж. „Дилетантство и политика“, “Република БГ”/, а по- скоро с по нещо заучено от учебниците по ПР, някоя  схема, „алгоритъмче“ за промиване на мозъци и …съвести.

Повече от ясно е, че тези „актьори“ на масовото политическо убеждение не са в състояние да създадат критична маса в общественото мнение. По простата причина, че лидер на мнение се става не за три седмици. А и не е дадено всекиму. Да припомня само Уолтър Кронкайт, или Уолтър Липмън, 2-3 немски водещи по няколко телевизионни канала.  

Ние оставаме на екологично замърсения бряг на едно  нашенско „кеворкиране“, в ефирната логорея, която поддържа „акустичната маска“ на една реалност, втръснала на всички.

Нашите „говорящи глави“ не случайно карат много хора да сменят канала. Най-често в полза на лековатото, на развлекателното, че и „близкото-чуждо“ /турските сериали/.

С това една и тъй несигурна българска идентичност се разтушава, забравя за няколко часа коя е и накъде всъщност отива. Но има ли  значение, след като и „онези там горе“, не са на ясно кои са?

Зад смокиновия лист на евроатлантическите ценности, респ. носталгията на блудни синове и дъщери по едно отшумяло в историята славянство, принизено в апатията си към тежненията на модерния свят православие, че ако щете дидактично скудоумен „академизъм“ -  българинът изглежда оставен  за сетен път  „на самотек“.

Което е другата дума за нашата огромна самота. 

Да, да, на гости сме в Европа. Но не у Иречека. Той обичаше бай Ганьо. С дисагите му, с неговата първична непосредственост на нрав, че и недодялани маниери. Това накара Алеко да се извини за „шаржа“, над простодушния символ на българина от 19 в. в края на бележития си шедьовър.

Малцина са стигали до края на книгата. Но си струва , макар и след 100 години. Дори само заради това, че бай Ганьо още ни дава кураж да кажем „не сме от тях како Сийке“ /Чудомир/. Макар да се знаем какви сме.

Но, то е първата стъпка, за да се разпознаем. Преди да се идентифицираме най-сетне със себе си.

Но не и с един псевдо интелектуализъм на прехода, който изначално ни е взел за ...балъци.   

 

26 май 2015 г.

София

 

За блудния син, можете да прочетете повече тук: 

http://viaranews.com/2014/03/23/%D0%BF%D1%80%D0%B8%D1%82%D1%87%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B7%D0%B0-%D0%B1%D0%BB%D1%83%D0%B4%D0%BD%D0%B8%D1%8F-%D1%81%D0%B8%D0%BD-%D0%B1%D0%BE%D0%B3-%D0%BF%D0%BE%D1%81%D1%80%D0%B5%D1%89%D0%B0-%D0%B2%D1%81/

 



[1] Поливали им да си измият ръцете не с  вода, а с кръв, с което се избягвали кошмарните съновидения /бел. авт./

 

< Назад към всички новини
Регистрация
?